събота, 21 февруари 2015 г.

Зимно из Витоша: Бояна - Боянски водопад - Камен дел - Голи връх


Крастата вече така ме чешеше, че реших да направя някакъв преход тази зима. Поради различни причини имах само няколко часа на разположение и Витоша предлагаше идеални условия. Отдавна не бях скитал зимно из нея. Освен това новата ми предобивка, Garmin GPXMAP64s, трябваше да бъде изпробван.
Маршрута беше ясен. Tръгване около 6:00 от Бояна. На старта беше още тъмно и се наложи да ползвам челник. 

Времето беше много тихо и приятно зимно. Тръгнах по пътеката, като в началото се зачудух дали веднага да не сложа котки, заради заледения път. Все пак продължих без тях. С много драпане по заеледения и стръмен начален отчастък закрачих напред. Явно беше, че бях далеч от добра форма. Още в началото взех да се задъхвам и имах нужда от кислородна маска. Бях забил поглед надолу в краката си и  пръхтейки бутах нагоре. 

Пътеката ту се виждаше ясно, ту преминаваше в стъпки. Боянската река ми беше "ориентира" в тъмното. Поглеждах и новата си джаджа, на която бях вече заредил маршрута и отделните цели/уейпойнтс. След около половин час, моят трак взе да се отдалечава от планирания маршрут... Обаче реката все така си ми беше в дясно, а и стъпките по които се движех водеха нагоре! Заключението ми беше "gps ми нещо не ме позиционира правилно". Продължих наред, вървейки покрай замръзналата река. 

Скоро дори стъпките, които така усърдно следвах се изгубиха - най-вероятно човека се е върнал обратно. Виждайки, че вървя на изток от пътя, все още съм убеден, че аз съм правия а уреда ми бърка. Придвижването напред стана още по-трудно, заради стръмните склонове и дълбоки до 50 см сняг. Използвах реката, за да се придвижа нагоре, стъпвайки по леда и по камъните. Това упражнение, освен че беше уморително, поради факта, че трябва да балансирам на всяка стъпка, а и заради многото малки, но заледени водоскоци, които трябваше да се преодолеят. След още 10 мин. вече осмислих очевадното - не gps-а, а аз грешах пътя (трудно за вярване, но факт!). Сега според уреда трябваше да премина около 500м през гората за да се изляза на правилния път. Какво друго  ми оставяше? Връщане назад и после пак качване, щеше да ми изяде и времето и силите. Сложих снегоходките и закрачих през гората в дясно от мен. След като качих едно склонче от около 20 м. се движих на една относително постоянна височина. Основния проблем беше задържането на склона, по който се движех, защото беше доста стръмен и покрит с около 50-60 см сняг. Пред мен виждах единствено следи от диви животни. Вече се беше разведелило и нямах проблем с ориентацията. Често поглеждах gps-а, за да се уверя че наближавам маркираната пътека. След около 30 мин. и с цената на доста усилия се добрах до основната пътеха. Бях съвсем близо до Боянския водопад. Ето го и него замръзнал в цялата си прелест.



Оказа се, че по долу, следвайки стъпките на непознатия предшественик съм тръгнал по едно дере, вливащо се в Боянската река. 
От тук нататък продължих по царския път. Вече бях изгубил доста сили, но трябваше да продължа, за да се върна за късна закуска с децата. По пътя следвах табелките за х. Момина скала и в последвие за Платото и вр. Ушите. В тази част на планината има множество от пътеки, които се пресичат, затова човек трябва да е нащрек. 

Скоро преминах покрай изоставена станция на БДЖ, след която навлязох в т.нар. иглолостен слой на Витоша. Все още се движех в  гората, като пътеката се виеше между отрупаните със сняг дървета.




С излизането на платото слънцето озари всичко около мен. Предстоеше най-приятната и красива част от разходката. 



Вече отделях и повече време за снимки на чудните зимни пейзажи. 


Запътих се към Камен дел - един връх, който все още не бях посещавал. А гледката от него еуникална:
- София и Софийското поле потънали в смог и мръсотия; по-високите върхове на Стара планина на заден фон.




- Люлин планина на запад


- Лозенска и Плана планина


- Рила на заден фон 


- вр. Ушите на юг



- и разбира се Черни връх


След картака почивка поех напред. Вятъра на самия връх си бяха доста силни и при засто Първоначалния план да сляза до Драгалевци пеша го смених със слизане с лифта от Голи връх. Първо, че трябваше да наваксам изгубеното време и второ, че краката ми издаваха явни признаци на умора.
До Голи връх следвах зимната маркировка и се наслаждавах на прекрасната белота, която ме обгръщаше. Ето още няколко кадъра.



Прибрах се с чувство на задоволство от разходката. Зимните преходи винаги ме зареждат с положителна енергия, макар и да изцеждат физическите ми сили. Надявам се тази зима да намеря време за поне още един подобен преход.